В детството ми нямаше смартфони. Ако искахме да си изпратим бележка, ползвахме хартия, сгъната на три и подадена дискретно на чина в час. Днес децата ми скролват на екрани още преди да са се научили да връзват обувките си. Наричат го „дигитална грамотност“. Аз го виждам като откраднати години.
Не казвам, че технологиите са зло. Не съм от тях. Просто виждам как изчезва едно цяло поколение в безкрайния поток от клипчета и сторита. Седят пред екрана с празен поглед, докато мозъците им се пренастройват да приемат света на 15-секундни отрязъци. После не могат да четат книги, не могат да водят разговор, не могат да се съсредоточат върху нищо повече от пет минути.
Родителите се оправдават: „Това е бъдещето!“. Да, бъдещето е пълно с хора, които не могат да мислят критично, които не знаят как да се справят с проблеми, защото винаги са получавали готовите решения от някой алгоритъм. Които не познават реалния свят, защото са го заменили с виртуална бутафория.
Опитвам се да обясня на децата си, че извън екрана има цял живот – с приятели, с книги, с приключения. Но те вече не вярват. За тях „реалният живот“ е това, което виждат на дисплея. И това ме плаши много повече от хакерите и вирусите.
Иронията е, че в момента, в който пиша това, и аз съм пред екран. Но поне знам какво пропускам. А те – не. Те вече са вътре в капана. И никой не им подава хартийка със спасителна бележка.“
Вашият коментар
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.