Илюзии за градския уют

В детството ми Пловдив беше по-малък, по-шумен, по-истински. Бунарджика се виждаше от почти всяка точка, а Альоша бдеше над града като червен страж. Спомням си улиците с калдъръм, където тротоарите бяха по-тесни от днешните ленти за паркиране. Всяко кафене имаше своята редовна компания, а масите бяха заклещени между витрини с дрехи и магазини за обувки. Имаше ред, имаше атмосфера.

Днес улиците са широки, но празните тротоари реват от бетон. Кафенетата са повече, но са като фабрики за капучино — бързи, безлични, студени. Хората седят сами, вперили поглед в телефоните си, сякаш чакат сигнал от центъра. Старите сгради, някога гордост на архитектурата, сега са обвити в реклами и скеле. Появяват се нови комплекси, но изглеждат като нахвърляни от лего блокчета, без душа, без история.

Преди години можеше да срещнеш съседа си на улицата и да си побъбрите пет минути. Днес всички са „в движение“, притиснати от срокове, от кредити, от реклами. Живеем в дигитална общност, но сме по-отчуждени от всякога. Виртуалните приятели растат, а реалните се топят като сняг през март.

Разхождам се из квартала и виждам как старите дървета са изсечени, за да се построят още няколко гаража. Зеленината се свива, асфалтът се разраства. Градът става по-„модерен“, но губи своята идентичност. Вместо да градим върху традициите, ние ги заменяме с евтини имитации на западния модел.

Може би това е цената на „прогреса“. Може би това е неизбежното. Но в сърцето ми остава един друг Пловдив — с тесни улички, шумни площади и хора, които се познават. Един град, който дишаше, а не просто съществуваше.

Днес гледам към Бунарджика и той изглежда по-далечен, по-малък. А Альоша вече не бди над града, а над бетонна джунгла.