Алгоритъмът за умора

Заглавието „AI ще увеличи продуктивността на служителите с 40%“ ме посрещна вчера сутринта, докато пиех кафе. Представих си как списъкът с проекти се топи като захар във водата. Реалността обаче се оказа съвсем различна. Още първия път, когато реших да тествам нов софтуер за резюмиране на техническа документация, се сблъсках с истината. Вместо обещаните десет минути работа, прекарах близо два часа в това да обяснявам на програмата кое е важно и кое не е. Опитвах се да ѝ вдъхна здрав разум, но тя упорито продължаваше да изкарва на преден план второстепенни данни и да пропуска ключовите. Накрая резултатът излезе толкова далеч от реалността, че се оказа по-лесно да напиша резюмето сам.

Автоматизацията, която ни обещаваха, в много случаи се оказва просто прехвърляне на тежестта от работа към контрол. Вместо да върша същинската задача, сега трябва да следя, да коригирам и да обяснявам на машината кое е вярно и кое не е. Появи се нова, невидима, но изключително изтощителна дейност – управление на грешките. Проверката на информация, генерирана от AI, е по-уморителна от самото писане, защото изисква критично мислене върху текст, който изглежда професионален, но е напълно ненадежден. Когато алгоритъмът започне да измисля факти с апломб, моята роля се превръща от автор в редактор, който трябва да разплита логическите му заплети.

В бизнеса това се проявява като нов вид дигитален данък върху времето. Фирмите купуват инструменти, за да намалят разходите, но в крайна сметка създават нова инфраструктура от задачи за проверка и валидация. Ако софтуерът изисква повече време за настройка и контрол, отколкото е спестил при първоначалната обработка, той не е помощник, а просто още един служител – макар и виртуален – който се нуждае от постоянен надзор. Натоварването не намалява, то просто се пренасочва от творчески труд към постоянно съмнение. Когато човек трябва непрекъснато да проверява дали изкуственият интелект не го лъже, това води до емоционално изтощение.

Забелязвам, че този нов цикъл на работа ни прави по-бдителни, но не и по-бързи. Мозъкът не се облекчава, а просто се пренастройва – от изграждане на съдържание към откриване на грешки. Вместо да се фокусирам върху смисъла, прекарвам времето си в разплитане на интерфейси и в опити да не позволя на технологията да превърне работата ми в безкрайно редактиране на полу-правилни изречения. Накрая оставаш с усещането, че работиш за алгоритъма, а не обратното.

В крайна сметка, обещаната свобода от технологичния напредък се оказа по-сложна система за контрол. Сега трябва да намеря начин да автоматизирам и проверката на тези автоматизации. Очевидно сме на прага на нова професия: специалист по откриване на измислици на машините.