Дигиталното меню и сметката за удобството

В един ресторант в центъра се разиграваше сцена, която спокойно можеше да е от пиеса на Бекет. Мъж на средна възраст се опитваше да сканира QR кода на масата. Местеше телефона, сменяше ъгъла, приближаваше се, отдалечаваше се – всичко това, за да отвори менюто. А около него се усещаше един типичен проблем на дигиталната ера: нещо, което трябва да улеснява, всъщност създава ново препятствие.

До скоро менюто беше просто физически предмет. Хартиено, лесно за отваряне и използване, без да зависи от батерия, интернет или телефон. Можеше да го разглеждаш спокойно, докато разговаряш с хората на масата. А сервитьорът си оставаше човекът, който обяснява ястията, отговаря на въпросите ти и приема поръчката. QR менюто не заменя сервитьора, но променя начина, по който получаваш информацията.

От гледна точка на ресторанта причините са разбираеми – дигиталното меню се обновява по-лесно, не се налага да се печата при всяка промяна на цените, а разходите за поддръжка могат да са по-ниски. Проблемът започва, когато удобството за ресторанта се представя като удобство за клиента.

Ако QR кодът не се отваря, интернетът е слаб или страницата зарежда бавно, клиентът трябва сам да се справи с проблема. Тогава технологията вече не улеснява, а добавя още една стъпка към нещо съвсем обикновено – да видиш какво предлага ресторантът.

Има разлика между истинска дигитализация и просто прехвърляне на хартиеното меню в PDF. Доброто дигитално меню трябва да се зарежда бързо, да е удобно за телефон и да дава ясна информация. Ако вместо това получаваш бавна страница, дребен текст и неудобна навигация, няма особена полза от технологията.

В крайна сметка въпросът не е дали менюто трябва да бъде на хартия или на телефон. Въпросът е кое е по-удобно за клиента. Технологията има смисъл, когато спестява време и усилия. Ако за да използваш едно „удобство“, трябва първо да се бориш с QR код, интернет и бавно зареждаща се страница, значи нещо в това удобство не е добре измислено.