Да видиш откъде изтича бюджетът, често е по-трудно, отколкото да сглобиш евтин датчик. В моя случай ставаше дума за няколко евро, изхвърлени буквално в канала. Купих два сензора за 40 евро, повече от любопитство – за да разбера колко вода изтича, без да разбера. И както се оказа, изтичаше достатъчно, за да си струва занимавката.
Първият резултат дойде още същата нощ. Телефонът ми изписука в три часа – клапанът на тоалетното казанче бе тръгнал да си играе на фонтан. Малък поток, почти нечуваем, но достатъчен да напълни казанчето за няколко часа. Сметката накрая – десетки литри вода, отишли на вятъра. Това не е екология, а чиста сметка – плащаш за нещо, което дори не си ползвал.
След това започнаха да излизат и други дреболии. Пералнята харчеше като за световно, когато включех програмата за „екстра изплакване“. Съдомиялната пък си имаше собствен ритъм на нощни разточителства. Данните бяха там, но досега просто ги нямаше. Сега имам график на харчовете си, който ми показва кога и защо плащам излишно.
Колкото и да е модерно, умният дом не е просто играчка. Ако не те предупреждава за течове в бюджета, е просто скъпа джаджа. А ако успее да те спести от излишни разходи – вече си струва всяка стотинка. В моя случай тези 40 евро се изплатиха за по-малко от месец.
Вашият коментар
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.